За първи път видях отец Гавраил когато с кални обувки прекрачи прага на моето затворническо крило и ги посочи, за да ги изчистя. Бях чистачка там от скоро и не се подвоумих. Не защото бях от скоро и не защото бях чистачка.
Точно тогава стоях на колене и търках с четка засъхналите с времето остатъци. Бях се научила да не гледам минувачите в лицата, но щом той влезе, очите ми се приковаха. Бялата му плътна кожа не позволяваше руменина, а на фона на гарвановата му коса, изглеждаше като чист порцелан.
Изтрих калта мълчаливо и потърсих очите му за одобрение. Прозрачно-сини чифт кристални топчета, облечени в мигли, които откровено лъжат, че се взират в теб във всеки един момент, а ти си дивеч. В ответ на моя поглед той не каза нищо. Просто продължи по коридора, а аз просто продължих да търкам земята и да не смея да се обърна още много дълго време, след като спрях да чувам стъпките му.
Тук излежаваха времето си случаи на ръба на болестта. Такива, за които съдиите се чудят дали да не затворят в психиатрия, но на които лечение не би и помогнало. Умове, способни да сътворят восъчна фигура с труп в сърцевината, да заклещят човек в тялото му, за да му пеят песни, че е кукла в продължение на десетки години или да тормозят парализираните си майки.
За това тук и условията бяха по-тежки, отколкото в обикновения затвор, а присъдите бяха доживот. Мълвата гласеше, че условията не ги плашат, но изпитват страх само от отеца, който ги посещава по няколко пъти седмично. Освен ежеседмичните срещи, накрая провеждаше и последните им причастия. Смятах, че мълвата беше вярна, защото щом се чуеше отмерено спокойния тропот на обувките му, коридорите бързо утихваха. Изглежда не само аз се чувствах дивеч.
Колегите обикновено отказваха да работят в това крило или ако им се налагаше, просто не си вършеха работата. Личеше си по засъхналите петна. За мен обаче затворници или не, те бяха хора и заслужаваха чистота, а пък и мислех си, нали бяха там, за да се пречистят.
— — — — — — — — — — — —
Един ден след няколко месеца, отец Гавраил отново минаваше покрай мен както обикновено, а аз умишлено застанах с гръб, както обикновено, но този път той се спря. Обърнах се и инстинктивно първо сведох поглед, за да видя дали обувките му са мръсни. Нямаше кал и вдигнах глава въпросително. Устните му се изкривиха във вежлива усмивка, а очите не:
-Бихте ли дошла с мен, госпожице?
-Д-да – заекнах аз и тръгнах със здраво стиснати от напрежение гърло и парцал.
Вървяхме към една от килиите. Отпред охраната беше повече отколкото пред останалите врати.
— — — — — — — — — — — —
“Не искам да се събуждам. Не искам да се събуждам. Не искам.”, помисли си Георги и стисна очи, а после мисълта му скочи бързо в друга посока “Което е смешно, ‘щото след няколко часа ми теглят тока, което си е като сън, нали така. И няма и да мисля за смисъла на живота, защото ще заспя и няма никакво значение. Аз пък не съжалявам и за нищо. Беше си забавно да си правя арт-проекти. Пърформанси. Хиляди пъти съм му го казвал същото и на тъпото падре, дето иска да му викам “отче”. Все ми е тая за него и за тъпото му опрощение, дето и то не идва безплатно. Само да ми слага тъпата каска там, че да си видя творбите за последно. Прекрасните ми селяци. Дано да стане работата. Дадох му всичко. Дано да стане. И на него и на тъпата му църква… майната им, да го взимат. Да ми пускат филма и толкоз. Аз пари в гроба няма да нося. Да ядат и той и църквата му. Току виж пък отида в рая. Майната му и на рая. Искам да си видя селяците и да си послушам музичката, и да си карам бракмичката и въобще да не разбера кога са ми дръпнали шалтера.”
Минути по-късно отчетливо се чуха стъпките на отец Гавраил по коридора. “Айде, токчетата за степ идват. Сигурно играе степ с тогата. Егати падрето. Айде вече да идва и да ми казва дали е уредил шибаната каска с филмчето, че нямам какво да му дам повече.” ъгълчето на устните му се повдигна със силата на тик, след което се сниши. Чуваше го да се приближава. Малка пауза тишина в отмерените движения. Вратата се отвори.
— — — — — — — — — — — —
Отец Гавраил ми даде знак да стоя отвън и влезе при затворника. Успях да си поема малко дъх и попитах охраната какво се случва. Разбрах, че провежда последното причастие на т.нар. Георги Георгиев Вивалдито. Разказаха ми, че ексцентричното му хоби преди 20 години е било да обикаля селата, да набелязва своите жертви, които след това да връзва като агнета на някой безлюден път и да преминава през тях с колата докато му омръзне. И всичко това на фона на Четирите годишни времена на Вивалди. Така са го и хванали – бил е на, непреценено близък го до живущите, път и някоя от близките къщи е чула музиката в селската тишина.
Докато говорихме с охраната, отец Гавраил излезе от килията и ми направи знак да го придружа. Мълчаливо се озовахме пред фалшиво огледало с поглед към стаята за екзекуции. Тя беше почни празна с чисто бели плочки и по пода, и по стените. По средата имаше сифон и един бял стол.
Докараха затворника и го настаниха да седне. Метални скоби обхванаха китките, глезените и врата му. Той се усмихваше през цялото време в нашата посока, като дори в един момент се и провикна:
-Здрав да си, падре!
— — — — — — — — — — — —
Щом сложиха шлема на главата на Георги, той усети как все едно малки ситни игли се задействаха и подпряха нежно кожата около скалпа, слепоочията, скулите и очите му. Щом върховете на иглите се наместиха, щастливата му реалност се активира, като пред погледа му се откри гледката на едно от любимите му почти безлюдни села.
Беше ден. Вятърът повяваше вечно зелените тучни поляни, а той сякаш можеше да вдиша аромата на свежестта им. Караше своята собствена кола от преди 20 години и всичко изглеждаше точно както си го спомняше – птиченцата чуруликаха, докато някой крещеше от багажника.
Бързо намери безлюдна улица по средата на безлюдните ниви и отвори с детско нетърпение капака. Вътре го очакваше добре овързан, с хубаво здраво корабно въже, ужасен мъж на средна възраст. Георги жизнерадостно го завлачи по средата на пътя и точно, както едно време, в уредбата на колата го чакаше Вивалди – Четирите сезона. Още с първите цигулки си помисли, че си е струвала всяка една стотинка, която е дарил на църквата.
— — — — — — — — — — — —
Иззад фалшивото огледало наблюдавах усмивката на затворника. През целия си живот, не съм виждала по-щастлив човек. Очите ми се насълзиха. Какво щастие крие в себе си изповедта. Каква красота и благоговение е да потеглиш към отвъдното с олекнали плещи. Да предадеш душата си и да се слееш с Него чист. Не виждах очите му, заради хуманния шлем за екзекуции, но всичко беше изписано по усмивката на този клет затворник, който най-сетне се беше разкаял и беше намерил своя път. Сега вече виждах ясно фигурата от отеца. Не изпитвах вече страх. Само страхопочитание. Свят човек, откраднал ме от злободневието, за да ми разкрие този мъничък момент на радост.
Взирах се сякаш часове ту в усмивката, ту в кристалните очи на отеца, докато в един момент не се чу нещо като пращене. От скованата в щастие безжизнената уста на затворника потече тънка струйка кръв. Двама души с престилки свалиха каската. От шепичките на очите му излизаше някаква течност, а околието беше обгорено. Изнесоха трупа в чувал. Всичко стана много бързо. Бялата стая отново беше празна. Случилото си личеше само по малкото капчици белезникава телесна течност и кръв, които се бяха разнесли при самото прехвърляне на шлема и тялото. Отец Гавраил ми ги посочи. За да ги изчистя.