– Един коктейл Манхатън, ако обичате – с лъскав глас зазвъня поръчката на бара, след което дълги пръсти поставиха на плота чантичка във форма на черешка.
– С удоволствие – заяви високия русоляв барман и задържа погледа си.
– А може ли с повече черешки? – изчурулика дяволито тя.
– Ама може разбира се – последва смях и тържествено поставяна на коктейла на плота.
– О! Много благодаря! Колко ти дължа?
– Разкажи ми как умря.
Последва пауза.
– Не съм сигурна дали искам. Беше малко тъпо и… гнуслив ли си?
– Първо – енергично започна той – няма умен начин да умреш и второ – тук ако гнусливостта имаше значение, щях ли да ти позволя да влезеш въобще? Не се обиждай, но лъхаш на вкиснато, а пък и кожата ти е не е точно… цяла.
Тя плъзна поглед към огледалото зад бара и разгледа отражението си. Косата й беше лепкаво сплъстена, лъснали бяха участъци от челната й кост, а и горния й ляв клепач висеше на половина. В пристъп на суета се опита да приглади няколко кичура, така че да закрие лявата половина на лицето си и да подчертае дясната, където все още ясно личаха изписаните вежди и дълги мигли. Устните й също бяха там, така че невъзмутимо изкара малко огледалце и червило. Цвят прасковена пудра в тон с късата й парти рокличка. Внимателно начерви устни, усмихна се в огледалцето и прибра всичко в чантичката. Хвана коктейла и решително се извърна така, че хем да продължи приятния разговор, хем да не се разсредоточава от вида си.
– Добре. От къде да започна историята?
– Не знам. Искаш ли още черешки – разсеяно попита той.
– Да, харесвам коктейлните черешки. Всъщност снощи бях на коктейлно парти и ако трябва да съм честна, исках да живея в Ню Йорк, защото си представях как ще ходя по партита и как ще пия коктейли с черешки. Глупаво, а? Но така си представях живота си. Партита, богат съпруг, който да е лудо влюбен в мен. Пътешествия. Толкова несбъднати копнежи и желания. Аз съм едва на 23! Представяш ли си? – обърна се за съпричастност към бармана, който изглеждаше малко отегчен.
– Представям си, да, но трябва да призная, че не ме интересува несбъднатия ти живот.
– Нали ми каза да започна от където искам?
– Не казах точно това, но продължавай. Няма да те прекъсвам.
– Така и трябва – скара му се – до къде бях стигнала?
– До НЕсбъднатите копнежи и желания, които НЕ ме интересуват.
– Така! – пое си дъх и започна от начало – Исках да стана синоптичка, но съм от малко градче и знаех, че трябва да бъда забелязана. За това подхванах свободна професия, която не е твоя работа, но да кажем, че имах няколко заможни господа за клиенти и…
– Проститутка ли беше – прекъсна я той.
– Да. – изгледа го малко мнително – Същественото е, че намерих сладурски апартамент в Ню Йорк точно в стил Кари Брадшоу от “Секса и града”.
– Не я познавам – уточни бармана.
– Няма значение – уточни тя – Искам да кажа, че апартамента беше в стара кооперация с типични външни стълби. Цялата сграда беше собственост на семейство, което живееше отсреща. Аз си плащах наема, те не задаваха излишни въпроси. Но интересното беше, че нито един от тях нямаше пълния набор крайници.
– Как така? Колко бяха?
– Кои? Крайниците или хората?
– И двете.
– За крайниците – различно, за хората – смятай го семейство с две деца със семейства, които живееха постоянно там плюс още роднини, които им ходеха на гости.
Бармана се озадачи:
– Изгуби ме. Колко семейства бяха?
– Представи си три постоянно живущи и още 2-3, които им идват на гости. Общо 5-6 и нито един от тях нямаше пълния брой крайници.
– Това е много странно.
– Да. Нали! В началото помислих, че са били жертва на масова автомобилна катастрофа по път роднинска сбирка например, но продължаваха да им изчезват крайници, което… – за момент спря – Извинявай как се казваш?
– Мор. Казвам се Мор.
– Аз съм Сенди. Кажи ми Мор, колко автомобилни катастрофи може да има в едно и също семейство? В Ню Йорк карат като луди, но чак пък…?! За това започнах да ги наблюдавам и забелязах, че всяка нощ двама от тях слизат по металното стълбище, за да отидат в страничното мазе-изба. Запитах се – от една страна защо са винаги по двама, а от друга – защо все носеха торби, а не изнасяха нищо.
Мистериозната пауза даде шанс на бармана да се включи разпалено:
– Нали имат дефицит на крайници? Сигурно си помагат с металното стълбище, което сигурно се клати, но… за торбите нямам предположение.
– Зададох риторичен въпрос, Мор – твърдо и бавно подчерта Сенди – Няма логика. Беше странно.
Съвестта на Мор се обади и реши да я окуражи:
– Да! Имаш право. Щом изглеждаш така и си тук, ясно е – била си права.
Това предразположи Сенди, така че и тя да посмее да го попита нещо:
– А всъщност ти знаеш ли защо изглеждам точно така? И все така ли ще изглеждам?
– Вида ти – подхвана компетентно той – е същия като в момента на настъпване на смъртта. Няма да започнеш да се разлагаш по средата на бара, ако това питаш.
– Ами да – смути се леко тя – чудех се, тук всичко изглежда страхотно, а пък аз…
– Тук – започна Мор – е спирка за отмора и всичко изглежда точно така както искаш да бъде. Включително и аз. Явно харесваш високи и руси мъже.
– Ок – напрегна се тя и отсече – Разбрах. Благодаря.
– Моля. Продължавай, тъкмо стана интересно – уважително я поощри.
– Може ли още малко черешки?
– Разбира се – засмя се Мор и директно й даде бурканчето – Взимай си, колкото искаш.
След няколко черешки тя продължи:
– Наблюдавах ги около 5 месеца и след едно от нощните им слизания, жената, която беше там, изчезна за седмица и се върна в инвалидна количка. Беше загубила и втория си крак. Трябваше да знам какво се случва! За това изчаках да приключат следващата нощна обиколка и се вмъкнах в мазето.
– А ключ?
– С бивше гадже в затвора, една обикновена входна врата не може да ме спре. Но щом влязох, се озовах пред друга врата този пък здраво залостена и оключена с няколко катинара. Приближих се уверено, но когато чух метално дрънчене и детски плач, се паникьосах и избягах. Реших, че се случва нещо, което не е моя работа и даже бях започнала да си приготвям багажа, за да се изнеса още същия ден. Един от клиентите ми, обаче, ме повика и за това и отидох на коктейлното парти, за което ти споменах. Почувствах се малко по-спокойна, докато не се прибрах и не засякох отново двама да влизат в мазето. Нещо ми прищрака и се притаих в очакване да приключат, за да се вмъкна отново и този път да спася детенцето от тия откачалки. Нямаше да си играя да отключвам нежно. Взех лоста и големите клещи за метал, нали се сещаш? Чувствах се като във филм. Щом изкъртих всичко, зад залостената врата ме посрещна едно малко светлооко хлипащо момченце оковано с вериги. Отне ми доста време да счупя веригите, все пак съм фина жена – смигна тя – и след като го направих, клекнах пред него, за да го прегърна и успокоя. Помислих, че така се прави. А то се втренчи с топъл поглед в мен и чак тогава забелязах жълто-зеленикавите му очи. Не съм сигурна точно какво се случи, но знам, че почти напълно загубих физически контрол. Последното което помня е как долната му челюст се откачи и устата му се разтвори толкова много, че главата ми се озова вътре. Осъзнавам как звучи, но Мор – каза бавно тя – мисля, че ме глътна… И това е. След това прекрачих вратата ти.
– Хубава история. На мен не ми звучи налудничаво, но на теб май ще ти трябва още един коктейл. Искаш ли?
– Но аз нямам друга история, за това как съм умряла, защото ми се е случило само един път. Как ще ти платя още един коктейл?
– Е, един път за този път. И за другия път, пак ще е един път. Но една история ти плаща за всичко всеки път.
– Какво?!
– Казвам – започна отново той – че не се налага да плащаш с друга история. С тази покриваш питиета, вечеря и стая за отмора. Така че какво ще е, Сенди? Коктейл или ще се качиш в стаята си?
– Ще се чака да си почина, благодаря – без възражения и допълнителни въпроси каза тя – Беше приятно. Ще се видим по-късно, Мор.
– Със сигурност – приятелски й се усмихна той.
Тя взе чантичката си и с походка, сякаш знае къде отива, тръгна към стаята. Щом влезе видя огромно кръгло легло, за каквото винаги бе мечтала. Засмя се като малко момиченце, захвърли обувките и заподскача по него, докато в един момент не рухна. Легна по средата с разперени ръце, мигна и потъна.