Косматата потна шепичка на Мирко, нервно прехвърляше многоъгълните зарчета из малката торбичка. Торбичката не беше кесийка купена от магазина за игри, а беше класическа малка прозрачна найлонова торбичка за еднократна употреба, взета от ролка за безплатни торбички от щанда за зеленчуци от БИЛА или Кауфланд. Не беше сигурен. Майка му, му я даде преди много време. Мирко беше на 35.
Сегашните баби, някогашни лели, го помнеха като здраво охранено бебе с китки и глезени като пухкави гевречета. Предричаха да стане силен здрав мъж, активист в политическа партия. Сега всеки ден обикаляше площада в градчето по измислена от него траектория, сядаше на пейката пред единствената библиотека в градчето, вадеше си торбичката със зарчета от джоба, полагаше я в лявата си шепичка и започваше да ги прехвърля с дясната.
За малкото минувачи, които го забелязваха, той беше едно възпълничко бузесто момче с вълниста коса до раменете, което понякога иска да си говори от тях, ако играят на нещо. Завърташе се около тях в голям кръг, след това в по-малък и по-малък, докато те направят очен контакт, след което питаше “Това табла ли е?”, отговорът обикновено беше “Да, Мирко, табла е.”, той кимваше и започваше кръговете в обратната посока. Стигнеше ли най-широкия, се връщаше на първоначалната си пейка.
—–-
Силвин, кръстена на дядо си Стойчо и баба си Валя по бащина линия, беше 24 годишна, предимно розовидеста девойка с кафеникава коса и тръбовни пръсци без извивки. Тя притежаваше от онези мистериозни лица, по които не можеш да разгадаеш дали е 12 или 45-годишна. Стремежа й да завърши библиотекарство в Бургаския свободен университет, я завърна в родния й град.
Три етажа пълни с прашни книги без посетители, а Силвин облечена с риза на едри полски цветя, стои и пуши на прозореца с пръсти, които все едно никога не са държали цигара – това беше гледката, от която шепичката в скута на Мирко, се потеше по-обилно. Тези зарчета бяха чувствали телесна влага, но ако сега можеха да говорят, със сигурност щяха да потвърдят, че той не е бил по-развълнуван. Откакто Силвин започна работа в градската библиотека, той все по-дълго време стоеше на отсрещната пейка. Имаше усещането, че тя го наблюдава и нарочно стои по-дълго време на прозореца. Нямаше търпение тя да се покаже, а той да наблюдава опъването на румените й страни, как дърпат силно от цигарата. Беше сигурен, че точно в тези моменти, тя го гледа в очите, там от третия етаж. Че иска да му привлече вниманието, така че да мисли за нея нощем и да се връща на следващия ден отново. И не беше само цигарата. Понякога пускаше косата си, разрошваше я леко, за да му покаже, че може и да не е толкова сериозна, след което я прибираше в кок с помощта на пластмасовата си щипка за коса. Следобедите, когато слънцето напичаше, тя обичаше да пие чая си на прозореца и Мирко, знаеше, че го прави, за да го изненада с новата си ризка, която е прозрачна само на слънце.
Той обичаше да я изпраща. Знаеше, че тя иска той да бъде кавалер. Майка му така му беше казвала. Той се грижеше нищо лошо да не я сполети. Тя винаги излизаше от дома си в 8:05 и приключваше работния ден точно в 17:30, а той винаги вървеше около една пресечка зад нея. Веднъж седмично влизаше в магазина за две големи торби с покупки и винаги е сряда си купуваше един нарязан хляб. Той я изчакваше, за да вървят заедно. Всяка сряда му се искаше да й каже, че няма нужда да яде толкова малко хляб, защото има чудесна фигура и не е нужно да се притеснява. През месеците, в които я изпращаше, усещаше, че тя нарочно е започнала да върви по-бавно, защото й харесва да са заедно. Мирко се чувстваше щастлив. Понякога тя го изненадваше с новата си пола прилепнала по бедрата, а понякога с впит панталон. В началото клякаше, за да си оправи обувката, но с времето се отпусна и започна да се навежда. Нежните й извивки спираха дъха на Мирко и в тези моменти, силно стискаше зарчетата в джоба си.
—
Една сутрин, Силвин не излезе в 8:05 от дома си. Той бе отпред около час и половина, но не я видя. Помисли, че може би я е изпуснал. Отиде на пейката, вперил поглед в нейния прозорец, но и там не се появи. Защо не му беше дала знак!? След тези прекрасни месеци заедно! Мирко малко се ядоса.
На следващия ден всичко изглеждаше обичайно, той я чакаше и тя беше там, той се опита да й прости, но тя бе някак отчуждена. Следващата седмица отново изчезна за един ден. Прозорците на дома й не светеха и тя не се появяваше в библиотеката. А след това все едно всичко бе по старому. Дали не си играше с него. Не. Не можеше да е това, мислеше си той. Тя не може да е такова момиче. Сигурно той беше направил нещо грешно. След като това се случи за 6-ти път, Мирко влезе в библиотеката след нея.
—
Часа беше малко след 8:30. Тя влизаше във входа на градската библиотека точно в 8:30. Беше мъгливо есенно утро. Учениците, които минаваха по площада, вече бяха започнали първия си час. Почти нямаше хора. Той влезе може би 8:35. Огледа се, нямаше асансьор, изкачи трите етажа и се озова пред затворена врата с надпис “Библиотека”. Натисна дръжката. Беше заключено. Нямаше стълбище нагоре. Тръгна надолу. Вратата на долния етаж се открехна преди да е посегнал към нея и се чу женски приветлив тембър “Влизай! Искаш ли чай?” Мирко се поколеба. Дали това беше гласа на Силвин!? И лекочко надникна. Видя малък коридор, покрит със стар, но чист мокет. Чуваха се приглушени бързи стъпки и от една от вратите отново женския глас “Влизай, влизай! Тук съм в кухнята.” Мирко внимателно последва гласа. Спря на входа на вратата и наистина беше тя – Силвин, застанала права и усмихната до стари талашитени шкафове, облечена с дънкова пола с висока талия до коляно и ризка на някакви жълти едри цветя:
– Пуснала съм вода. Това е твоята чаша. Какъв чай ще искаш? Имаме мента, шипка, липа, някакъв планински чай? – рецитираше написаното от кутиите, които вади от един от горните шкафове.
Мирко прекрачи прага и с много тънък и висок глас, каза нещо от сорта на “Ъъъ мента, моля”, след което преглътна шумно.
– Чудесен избор! И аз обичам мента – възкликна Силвин развълнувано и му посочи кухненския стол. Той седна с ръце на коленете. Тя беше с гръб, а той не смееше да я погледне. Тя сервира две чаши с чай и седна от другата страна на масата съвсем спокойно.
Без да продума и дума той изпи горещия чай почти на един дъх. Приятно изненадана, тя си погледна часовника и енергично отсече:
– Ще ми помогнеш ли да занеса тези книги в склада долу?
След което без да чака възражение, тръгна към съседната стая със ситни бързи крачки. Мирко беше толкова напрегнат, че въобще не беше забелязал кашона с книги в стаята. Грабна го и я последва.
– Да, насам, насам! Бързичко.
Озоваха се в една голяма стая, с найлон върху мокета, пълна с прашни кашони и няколко стола. Тя му посочи къде да остави книгите и той го направи. Усети се леко замаян. Тя се усмихна:
– Как си, Мирко? Искаш ли да поседнеш – и го добута до един от стол.
Той почти се строполи и все едно тялото му изтръпна. Спря да усеща, но продължаваше да вижда и чува.
Силвин се обади по телефона и единствено каза “Докторе, и този е подготвен за интервенцията. Заповядайте.” след което затвори и му се усмихна отново:
– Съжалявам миличък, с тези библиотекарски заплати ми е малко трудно, идва зима, а ти струваш повече на части, отколкото цял. Спокойно, нищо няма да усетиш – доближи лицето си към него – знам, и ти си специален за мен, първия ми в този град – погали пребледнели те му страни с опъкото на ръката и го нежно го целуна по челото.
Отстъпи леко назад, огледа го грижовно и с любящ тон продължи:
– Докато дойде хирурга, аз ще си запазя нещичко от теб за спомен – и той видя как тя внимателно вади зъболекарски клещи от една от кутиите.
—-
Няколко дни по-късно, Силвин стоеше на прозореца на библиотеката на 3я етаж и оглеждаше минувачите, докато нежните й ръце спокойно прехвърляха многоъгълните зарчета и зъбчета из малката кадифена торбичка, която наскоро си беше купила.