Психолозите твърдят, че когато индивидът достигне момента, в който стартира размислите си върху смъртта, естествено продължава към смисъла на живота и финишира с какво ще остави след себе си. Изглежда няма нищо уникално и никак не сме специални, защото масово отговорите са два – създаване на книга или пробутване на генетичен материал с едно поколение напред, посредством дете.
Книга или дете? Не, че едното пречи на другото. Просто тук идва следващият въпрос – теб какво точно те плаши в смъртта: че физически ще изчезнеш или че никой няма да чуе мислите ти?
Ако умът ти се изхаби преди тялото, няма да го разбереш, но това не пречи днес да си ужасен от вероятността, защото за теб мислите ти са толкова много и толкова ги обичаш и толкова ги мразиш, и толкова искаш да ги задържиш, и да ги пуснеш, и да те оставят на мира, нека да изчезнат, не, нека да ги намериш. Някъде там някои водят собствен живот, на други им прощаваш, не, на всички им прощаваш, и на себе си прощаваш за тях, защото ги обичаш. Всичките. Обичаш ги всичките, защото обичаш себе си. Обожаваш се. Ти си си най-важното, за какво ти е да обичаш друг, страх те е да обичаш другиго, за да не се заобичаш по-малко, но егото ти вярва в теб и ти позволява да обичаш, защото знае, че ще се справиш, защото си разкошен, защото ума ти те прави неповторим и защо другите да не го знаят, защо да им го кажеш и на тези днес и на онези след тях, не може да го кажеш, това не е умно, а те трябва да го разберат сами, ако не го разберат проблема е в тях, нека да им се похвалиш, не, ще го разбере който заслужава, да, егото ти знае, нека да им се покажеш, да знаят и те, че ще ти се възхищават, нека самолюбието ти да позволи и друг да обожава ума ти, докато е жив.
Да. Нека. Нека да напишеш книга. А след това като умреш може някой минувач да търкулне погледа си по книжлето ти в кашон, кашон върху или до пикник маса, пикник маса до или на площад, площад с или без разрешение за ползване на пикник маси с кашони пълни с книжлетата на другите отново живи мисли, докато минувач търкулва погледа си по тях.
Да. Заради това пише писателя. Защото усилието да издои ума си на листа е нищо в сравние със страха, че мислите му ще умрат с него.