– Здравейте! Вие сте с предаването “На Вино”, с мен, водещата Гери, на гости ни е Д-р Веселина Иванова – педиатър, прохуманист и проактивист в женската противогрипна профилактика. Д-р Иванова, добре дошла!
– Ха-ха, добре заварила, моля те нека на ТИ, наричай ме Веси – с високо вдигнати скули и перфектно движение на начервените си устни се засмя докторката – за мен е огромно удоволствие. Благодаря за поканата.
– Ха-ха Веси – с изкарани наяве зъби натърти водещата Гери – ТИ наскоро спечели и стартира изпълнението на европроекта “Проактивно координиране на жени в риск от грип”, но по специалност си педиатър. Моля те, разкажи на нашите зрители – как един детски лекар решава да се занимава с дамската противогрипна профилактика?
– Ами как да ти кажа, Гери – за мен връзката между дете и майка е нещо безконечно. След зачеването, още при формирането на ембриона, жената започва да съзрява като майка. От момента на първия дъх, щом ембриона се превърне в рожба, комуникацията между майка и дете започва своя безкраен ход. И не говоря само за вербална комуникация, разбира се.
Д-р Иванова разказваше увлекателно. Тя беше около 50-годишна жена с ръст под и тегло над средните. Косата й бе светло кестенява към руса с леки, грижовно направени при фризьорката ѝ букли. Лицето ѝ беше меко, а тона на кожата ѝ – розовеещ. Докато разказваше, скулите й се окръгляха в симпатични меки форми и водещата слушаше разказа ѝ с удоволствие:
– Да, разбирам – възкликваше тя и с професионално разбиране се привеждаше напред към нея.
– Това което е важно да се запомни е, че ако майката боледува и изпитва дискомфорт, този нервен дисбаланс достига до общото ѝ състояние до такава степен, че тя го излъчва под формата на невербални психо-соматични нервни импулси и към самото дете.
– Изключително! Т.е. Щом майката боледува, тя го предава на детето?
– Точно така! И именно тук в педиатрията се явява и необходимостта от про-координирането на жените в риск от грип. Малко колеги го осъзнават, но вече са множество научните резултати, които го доказват.
– Нещо ми подсказва, че именно силната връзка с твоята майка, Веси, те е накарала да достигнеш до тези изводи. Права ли съм?
– О, да, със сигурност. Връзката с майка ми е… как да кажа… Тя е вдъхновение и устрем. Дори ако не беше тя, днес аз нямаше да бъда лекар.
Още от перфектните порцеланови зъбни фасети на водещата се откриха и тя възкликна:
– Оууауу.
– Да, точно така. Ако зависеше от мен, навремето аз нямаше да следвам медицина, нямаше и да ми хрумне. Тогава бях малка и мечтаех да следвам куклен дизайн, за да си шия кукли – докторката направи пауза и се умисли.
– Съжаляваш ли? – прекъсна паузата ѝ Гери.
– В началото, в съвсем първите години от следването си – да, не се чувствах щастлива от този натиск. Но както казват “майките знаят най-добре” и наистина, когато изкарах първата си практика в болницата, усетих красотата и вдъхновението, които професията ми може да има. Тогава започнах да благодаря на майка си всеки Божи ден за това, че ме подтикна да стана лекар.
Очите на водещата Гери се уголемиха, тя спря да мига за по-дълъг момент и те съвсем естествено се навлажниха, шията ѝ се изпъчи промълви отчетливо:
– Колко хубаво.
Последва близък кадър на докторката, която се усмихва замечтано и отново кадъра се върна към водещата:
– Искаш ли да й благодариш и сега, като я поздравиш в ефир?
– Аз много бих се радвала, Гери, но за съжаление тя е обездвижена и… е, взех къща, грижа се за нея, сложила съм я пред телевизора, за да следи предаването, но… е физически скована и никой не знае доколко тези хора възприемат околния свят. Неврологично заболяване, но за съжаление понякога и такива неща се случват. Живот.
Гери седна на мястото до докторката, обхвана дланта ѝ с две ръце, както е прието да се прави и я подкани да се изправят:
– Сигурна съм, че тя усеща подкрепата ти, Веси, точно по този психо-соматичен неврологичен път, за който ни разказа, че съществува между майката и детето. Нека! Нека я поздравим в ефир, прати ѝ много любов, а когато се прибереш, ще ѝ я дадеш и на живо!
Гери изправи изящните си крака, обути в прилежна пола до коленете, а доктор Веси я последва. Височината ѝ беше около метър и 60 и това я позиционира с ръст около рамото на водещата, така че Гери я прегърна, камерата се издигна, за да редуцира двойната брадичка на докторката и тя отправи своето пожелание:
– Мамо, нямаше да съм тази, която съм днес, ако не беше ти! Благодаря ти от сърце!
Двете жени се спогледаха подкрепящо и водещата тържествено обяви:
– Дами и господа, аплодисменти за д-р Веселина Иванова – педиатър, прохуманист и проактивист в женската противогрипна профилактика! Ще се видим след рекламите!
—–––––
Дребничкото тяло на д-р Иванова излезе от колата и се затъркаля симпатично към багажника. Изкара внимателно две хладилни чанти и замрънка угрижено “Миличките ми, дано не сте се вкиснали”, след което се засмя сама на шегата си. Последва леко пръхтене при влаченето на неудобния товар към къщата. Щом отключи вратата се провикна жизнерадостно, докато се събуваше на входа:
– Мамо! Прибрах се! Видя ли ме как те поздравих по телевизията?
В хола почти напълно обездвижения жив труп на майка ѝ я чакаше пред телевизора в инвалидната си количка. Точно, както я беше оставила.
– Здравей, маме – с любящ тон се усмихна на майка си, и я погледна право в очите, за да продължи с малко по-бавен тон. – Имам добри новини за твоите приятели в стаята ти. Ванчето най-накрая ще има черен дроб. Не е полезно да пие чай без черен дроб. Нали съм доктор, знам най-добре.
Доктор Иванова се засмя доволно на шегата си и изчака още няколко секунди пред лицето ѝ, за да получи знак, че майка ѝ я е чула. По примигването на клепачите си личеше, че разбира всичко, така че продължи да ѝ говори все така бавно:
– Знам, знам, че се вълнуваш, маме, както ти казах и днес по ефира, нямаше да съм тази, която съм днес, ако не беше ти, нали знаеш?
Майката затвори очи, а докторката сграбчи инвалидната количка.
– Хайде пак да си поиграем с куклите в стаята ти, маме.
С приближаването на инвалидната количка към стаята, примигването на клепачите на майката се учестяваше. Знаеше, че приближават, защото стаята в която я водеше бучеше, а бученето се усилваше. Щом стигнаха пред вратата, тя силно стисна очи. Чу завъртането на ключа, отварянето на врата и монотонното познато жужене. Чу завъртането на колелата, затръшването на вратата и гласа на дъщеря си, която жизнерадостно се смее на собствените си шеги:
– Не искаме топлото да влезе и някой да се разкашка, нали така, маме?
Майката не искаше да отвори очи. Стаята, в която се намираха беше с минусова температура. Температурата се поддържаше от множеството жужащи тела на охладителната камера и макар да не чувстваше студа по кожата си, той сковаше ума ѝ. В центъра на стаята се намираха една масивна дървена маса и три дълбоки кожени кресла. Всяка вечер детето ѝ я поставяше на четвъртото място на масата. След това отваряше скрина с избродираното каренце до прозореца и започваше внимателно да вади от него частите на един от порцелановите чаени сервизи, които държеше там.
Майката не отваряше очи, но чуваше лекото потракване на порцелановите чашки върху порцелановите чинийки. Знаеше, че щом пусне грамофона, ще я накара да погледне сервиза, но тя няма да може да откъсне очи от металните маси с хирургически инструменти и кофи по периферията на стаята.
На креслата до нея дъщеря ѝ полагаше три скърпени тела, а по откритите им части си личаха шевовете на различните им части. Тя си имаше хоби. Правеше кукли от тленни останки, които събираше от болницата.
След като завърши с подредбата на сервиза, д-р Иванова се спря за миг, за да се наслади на момента. Майка ѝ все още мижеше, а тя се чудеше с коя плоча да започнат чаеното си парти днес. Грижовно донесе едно одеяло от съседната стая и наметна раменете в инвалидната количка:
– Нека да те наметна, маме, не искаме да настинеш и да се присъединиш към приятелките си по-бързо от очакваното, нали така?