По ред тривиални причини, от няколко дни ставата на ченето ми ме боли (за да не си помислите нещо – бях на зъболекар и беше ветровито, от което тя се „изкълчи“) и тъй като не искам да пия обезболяващи, няколко дни се налага да мълча. Или поне максимално да се опитвам да не говоря, да не ям твърди храни и да стоя на топло.
Първият ми мълчалив ден мина:
(1) трябва да призная, че е доста трудно за една жена да мълчи, а дори не съм от най-бърболивите;
(2) беше един доста приятен ден.
Преди години излезе филма „Хиляда думи“ с Еди Мърфи, в който става дума за вътрешния шум. Не се бях сещала за филма до сега, когато ми се наложи да мълча. Хубав филм е. Препоръчвам го. Има ниска оценка, но за мен филма е добър. В него се разглежда проблема с небелия шум, който понякога бучи в нас. Често, когато се появи, ти се иска да постоиш на тихо далеч от всички, но и често това не помага съвсем.
Приятно е да не говориш. Ако не говориш или ако имаш точно определен малък брой думи за деня (напр. 50) започваш вътрешно да претегляш дали си заслужава да кажеш нещо или не. В повечето случаи отговора е „Не. Не си заслужава.“ А ако не си заслужава да го вербализираш, заслужава ли си да го мислиш? Ами всъщност не. И така постепенно съзнанието ти се успокоява.
Интересно е и мисля да го прилагам от време на време, не само когато ми се наложи, заради ставата :))