Слизам днес аз от един чудесен европейски автобус засягащ ключови пътни артери в столицата на България. Автобуса беше супер. (точка) Чист. (не „супер чист“, no „чист„) Характеризираше се с по-голям от обичайно обям, съобразено с факта, че през уикендите минава по на рядко и биха се насъбирали повече хора. Пътниците бяха мълчаливи и не ме занимаваха. Всеки такъв пътник за мен представлява пътник еталон. Всички бяхме куфари еталони и имаше достатъчно пространство да не се блъскаме едни в други.
Слушах аудиокнига и се наслаждавах на маршрута. Безметежно минавахме през някакви гори или буйни тучни дворове на малки двуетажни къщички от по 62 кв.м. обща площ, вероятно от по един милион евро на етаж и слизайки, си рекох как няма да съм предубена, че съм в гора. Все пак се озовах в столичен квартал близо до широкия столичен център с цена на квадратния метър около 1500 Евро средно на квадрат. Локацията бе на около 850 метра от метро, 200 метра от по-престижен университет, 450 метра от нещо, на което името завършва с ПАЛАС и на около 50-70 метра до някаква държавна сграда. До тук добре.
ТА историята. Слизам аз от този автобус, скромно с торбичка Бриколаж, в която държа саксийка увита в кухненска хартия и се чувстам някак като да трябва да се чувствам цивилизовано на цивилизовано място. Веднага виждам цивилизован клошар с бира, който ме изчаква да сляза преди да влезе, логика, която малцина куфари от градския транспорт осъзнават. Така че си казвам „Яно, това, че изглежда, че си в гората не е вярно. Само трябва да минеш тази пътечка и да стигнеш до по не така залесените гористи площи, където се намира държавната сграда. Светло е, още е едва 16:30 часа. А и там сигурно има видео наблюдение…“
С вътрешното ми окуражение ведро тръгваме по пътечката. Само дето погледа ми се плъзва към отсрещната спирка, където има три момченца около 12-14 годишна възраст с девствени мустаци, които не правят нищо. Така че си казах „Тука има нещо“. Щом завих по пътечката, те ми се падаха в гръб. Придвидливо се озъртах, но излизайки от пътечката 30тина метра по-късно, все така нямаше никой зад мен. Окуражението ми щастливо потвърди „Казах ти, няма проблем“. Няколко стъпки по-късно и двете (аз и окуражението ми) видяхме други пет момченца със сходни дрешки и изява на вторични полови белези да вървят по посока към пътечката от пред мен. За да опиша по-добре локациите ни в този момент (и да не се налага да чертая на пейнт) ще поясня отново – първите трима се падаха зад мен, новите петима пред мен, въвейки с лице към мен.
Още преди да кажа „Ето, че има нещо гнило тука!“ на окуражението си, то ми даде съвет да звънна на някой и се изниза.
Разминахме се с 5мата и компетентно мога да кажа, че (1) им бях до рамото и наистина (2) имаха зверски девствени мустаци. Малко по-късно се обърнах и видях, че 3мата първи вече бяха изскочили на пътечката. Може би са се криели, защото ми се сториха като доста бързо да са взели разстоянието, а не чух да се тича зад мен. Започнаха да си викат нещо на небългарски или тийнейджърски и започнаха да се замерят с камъни.
Да. Прави млади момчета със зверски девствени мустаци се замеряха с камъни.
Не съм сигурна кое ме възмути повече:
(А) че момченца, които са почти равни по брой, не се бият като мъже, ами се замерят с камъни, рискувайки да ударят някой минувач (мен);
(Б) че може ли да си с една глава над мен и още да не си започнал да си бръснеш зверския мустак.
За това сега, когато през призмата на времето (5 часа по-късно), анализирам тази ситуацията спрямо хода на възмущението си, мога да приложа следните графики:
- Наличието на един девствен мустак не ме притеснява, защото може да е случайно;
- Два рехави мустака започват да ме напрягат, защото май не е случайно;
- ТРИ вече започвам да го чувствам като притеснителна тенденция;
- Четири си е направо бандата на дествените мустаци;
- Ииии от там нататък бройката вече няма никакво значени.
Ако разгледам ситуацията, в която някакви хора се замерят с камъни, то нещата биха изглеждали по съвсем различен начин:
Рязко възмущението ми ескалира, но при текущия казус, а именно как се изменя възмущението ми спрямо броя момчета с девствени мустаци, които се замерят с камъни:
- Има един пик на възмущение, ако си представя, че виждам едно само момче с девствен мустак да хвърля камъни;
- След което при две, се чувствам някак по-спокойна, все едно че има някаква социална група, която не ме засяга и няма шанс да ме уцелят;
- А от там нататък като прераснат в повече хора все едно вече няма никакво значение…